В кухнята на Принс

Featured

Може ли полезното да бъде и вкусно? Да, може :)

Започвам с малко лирично отклонение, но, онези от Вас, които се чувстват родители на своите косматковци (и не се притесняват да го показват пред околните), ще ме разберат много добре. Често съм ставала свидетел на разни грозни подмятания от сорта “деца правете, какво се занимавате с тези кучета” и наистина ми е ставало много криво. Независимо дали това подхвърляне е било насочено директно към мен или към някой от същата порода, а именно друг любящ стопанин на животинка. В моите очи, аз и всички вие, които с любов, отговорност и благодарност отглеждаме своите деца на четири лапи, сме техни родители.

Когато сме взели решение да се грижим за друго живо същество, което е изцяло заивисимо от нас, би трябвало да подходим достатъчно отговорно и по отношение на неговите хранителни нужди. Вие бихте ли живяли единствено с пакетирани храни? А бихте ли давали на детето си ежедневно и целодневно само и единствено съдържание, купено от рафтовете на магазините? Едва ли. Колкото и добре да изглежда, колкото и да е лесно и просто да купите и да можете да просто да го пъхнете в чантата си, изминавайки хиляди километри без да се тревожите, че няма да се развали. Защо тогава да го правим с домашните си любимци…

Когато купувате храна за своето куче, предполагам повечето от Вас са обръщали внимание на съдържанието на опаковката. Да, разнообразието е огромно. Няма ли да предпочетете да знаето точно какво слагате в неговата купичка? Как е приготвено, колко е полезно и дали всъщност осигурява онези необходими вещества, които са изключително важни за съществуването на един здрав организъм? А как ви звучи всичко това да е възможно, и същевременно да бъде изключително вкусно… Не единствено спрямо моята собствена представа, но най-вече за тях, нашите косматковци (подчертавам дебело, че аз пробвам всичко преди да го дам на моя куч, не само в процеса на готвене, а и след като вече съм сглобила менютата)?

След като вече съм наясно кои продукти от животинския и растителния свят са подходящи за кучета и каква реално е полезната им стойност за тях, и съм готвила за Принс достатъчно на брой пъти (години), вече процесът ми е много по-лесен и се справям доста по-бързо в планирането.

На първо място си правя списък с всички продукти, които ще са ми необходими, за предстоящото приготвяне на домашна храна за моя куч. Вече имам изготвени няколко различни менюта, за които ще разкажа в следваща статия, които са балансирани, но и различни, за да има разнообразие и в храненето на Принс. Зная все по-прецизно от кое колко ще ми е необходимо, за да мога да пазарувам и в последствие използвам максимално ефективно.

На второ място – пазарувам продуктите за своето куче от магазините, от които пазарувам и за семейството си. Не правя компромис с качеството и не бих дала нещо на него, което ние самите не бихме консумирали. Така сама подбирам продуктите и съм напълно наясно с тяхното качество от самото начало още при пазаруването, за да мога да изготвя едновременно меню с ясно съдържание и без наличие на загадъчни съставки. Тук ще отбележа, че в менютата отсъстват зърнени култури, които са потенциални алергени.

Трето, приготвяне на храната. След като съм сортирала продуктите по менюта, преминават през подходяща термична обработка, така че да се запазят максимално техните полезни вещества, като в същото време се унищожават и болестотворни организми и бактерии. Без преваряване или недосготвяне.

Четвърто по ред идва сглобяването на менюта по предвартелно изготвения план така, че да имаме разнообразие и наличие на основните хранителни вещества (вода, протеини, мазнини, въглехидрати, минерали и витамини) за една балансирана диета, която е от изключителна важност за развитието и здравето на нашите домашни любимци.

На последно място идва съхранението. Не използвам консерванти. Готвя на Принс по-голямо количество храна и я замразявам дълбоко веднага след нейното приготвяне. По този начин имам различни менюта, следя намаляването на неговата храна, за да мога да планирам кога отново ще трябва да му сготвя. Храната се разпределя по порции и менюта и веднъж размразена, може да се съхранява в хладилник до 7 дни. В момента, в който му дам последната порция, изваждам нова, която се размразява докато дойде време за следващо хранене. Разбира се съществува опция да бъде допълнително затоплена.

Мога да споделя, че откакто приготвям сама храната на Принси, по часовник съм чакана с нетърпелив танц за сервирането, а след хранене съм винаги възнаграждавана с целувка за благодарност 🙂

Пилешко месце за елегантно телце

Пионерът на менютата бе пилешкото месо. Не случайно. Освен, че птиче месото участва в изграждане на мускулатурата, то е крехко, доставя омега 6 мастни киселини и е полезно както за поддържане на добро състояние на кожата, така и на лъскава козина. В допълнение набавя амино киселини и глюкозамин, които подмомагат здравите кости. Не на послено място е подходящо за кучовци, които се борят с проблеми с теглото, така че е и подходящо при следване на подобен режим.

По-голямо съдържание в менюто се пада на месото, но към него съм добавила редица зеленцуци, които не само допринасят за вкуса на храната, но и набавят допълнително необходимите витамини и минерали. Към крехкото пилешко съм добавила: карфиол, броколи, моркови, сладък картоф, грах, червена леща, спанак, ленено масло.

Домашно приготвената храна

След като Принс се подобри, бях взела твърдото решение, че повече няма да му давам лекарства и специализирана храна. Затова започнах да чета какви храни би следвало да приема организъм, който страда от неразположения с черния дроб и жлъчката. Разбира се, спрях се само на онези зеленчуци и меса, които са подходящи за кучета и същевременно набавят необходимите полезни вещества.

Първоначално бе хранителен режим, към който околните определено бяха скептични. Някак им звучеше прекалено наивно да смятам, че Принс би се хранил доброволно със сготвени зеленчуци и месо. Специално за проблемите, които се опитвахме да преборим с храната, менюто беше богато на зеленчуци в зелен цвят (които се оказа, че са благотворни за целта) и предимно птиче месо (поради ниското съдържание на мазнини). Беше забавно да наблюдавам реакциите на хората след като навлизах в детайли за нещата, които му приготвях. Всички бяха категорични, че това съвсем няма да е вкусно за кучето и бяха напълно убедени, че купичката ще бъде подминавана, а храната недокосвана.

Артишок, броколи, брюкселско зеле, спанак, магданоз, карфиол, сладък картоф, зехтин, моркови, цвекло, селъри, месо. В най-различни комбинации, това бяха съставните части на храната на Принс за известно време. За полезните им качества ще говоря по-нататък. Най-важното беше, че повече прояления на проблемите нямаше. А за всеобща изненада и огромно мое удоволствие, закуската и вечерята се чакат с трепетно с подскачане и лай, а купичката нито веднъж не бе подмината. Напротив – прецизно облизана, а аз съм вънаградена с танца на щастливото куче и задължителна целувка за благодарност.

Когато Принс стана член на нашето семейство преди 11 години, не ми бяха познати алтернативи на комерсиалната кучешка храна. На приятелите ми с домашни любимци – също. В момента има достатъчно разнообразие и е въпрос на информиран избор с какво ще храните вашия куч. Дали ще са гранули, консерви, пачове, сурова храна или пък ще се спрете на домашно приготвена такава, решението е изцяло Ваше. Преди четири години аз направих своя избор, но се случи по трудния начин – трябваше да минем през лекарския кабинет и да се поуплашим. Разбира се всеки вариант на хранене има своите предимства и недостатъци. Аз предпочитам да купя всеки един продукт в суров вид, да го обработя термично, така че да запазя полезните му вещества в най-голяма степен и накрая да знам точно какво слагам в купичката на Принс – нищо излишно и вредно. И тъй като всеки път първо пробвам аз, трябва да призная, че не само ухае прекрасно, но е и адски вкусно.

Вярвам, че храната лекува и много се радвам, че успявам със своите усилия и любов да превръщам хапването в истински празник за моя Принс. Защото моите решения днес оказват влияние върху пълноценния му живот всеки ден.

Проблемът и решението

Принси се оказа много странна комбинация между лакомо и капризно куче. Не помня да е имало случай, в който да седнем на масата и той да не проси настоятелно, дори нахално храна. Независимо къде сме били – на гости, вкъщи, в заведение или просто ядем на крак. В същото време обаче не беше рядкост да подминава напълнената си с кучешка храна паничка.

Винаги съм купувала възможно най-висок клас храна за него и през ум не ми е минавало да пестя средства от това, смятайки го за най-правилното решение. Водейки се от желанието да купувам за моето куче най-доброто, което се предлага в специализираните магазини, бях убедена, че колкото по-скъпа е храната, то толкова по-висок клас е, респективно по-добра от останалите.

Изпадала съм в сериозни размисли и страсти, прекарвайки близо час в зоомагазина, четейки съдържание, полезни ефекти и не на последно място преценявайки размера на гранулите, за да не се окажат прекалено едри за него, имайки предвид лакомията му. Прибирам се с огромно задоволство от направения избор, сипвам нетърпеливо в купичката и очаквам гранулите да изчезнат за секунди. И следва неприятната изненада – вместо наслада аз получавам една намръщена, разочарована муцуна, която обвинително ме гледа, защото я обричам на глад. Смесвала съм гранули и консерви, за да го подлъжа да яде – в повечето случаи отново неуспешно.

Пробвах всички гранули и стигнах до извода, че той просто е едно капризно кутре, което на моменти не е в настроение за агнешко, друг път – дивечово или риба. После пък идва момент, в който не харесва любимото пилешко, свинско, че дори и обожаваните зеленчуци. Което беше странно, защото, винаги, когато съм приготвяла храна за нас, преди да бъде овкусена за човеци, съм черпила Принс с сварено месце, задушени зеленчуци или пресни такива. И не е имало случай, в който да не ги изяде. По-късно обърнах внимание и на разликата с приема на вода след хранене с купена кучешка храна и изцяло приготвена от мен.

Принс е наистина много лакомо куче. Слагаш в паничката и, ако е храна, която харесва, докато се обърнеш, всичко е ометено. И понеже гранулите изчезваха за секунди, понякога не бях сигурна дали изобщо си прави труда да ги дъвче или директно ги поглъща (причината да внимавам с размера им). С това си обяснявахме и редките случаи, в които повръщаше последното погълнато от купичката.

До една сутрин, в която повръщането не беше еднократно, а продължи. И тъй като стомахът му вече беше напълно изпразнен, повръщаше единствено стомашен сок. Вкъщи започнахме да връщаме лентата назад и да се чудим какво може да се е случило. Наблюдавахме реакциите на Принс – не се влошаваше, но не се и подобряваше и беше време да отидем на лекар. През главите ни минаваха мрачни мисли – от погълната отрова при сутрешна разходка до погълнат предмет вкъщи.

След хронологично и детайлно разясняване при лекарите, направени изследвания и рентгенова снимка, последва убийственото очакване на резултатите, тъй като основното съмнение беше за предмет в стомаха. Ако се окажеше вярно, решението щеше да е операция.

За щастие стомахът се оказа чист, но кръвните изследвания показаха отлонение в показателите за черен дроб и жлъчка. Лекарите не бяха категорични, но след обмисляне на възможните причини съществуваше немалка вероятност проблемът да е провокиран от храната му. Последва терапия с лекарства и задължителното хранене със специализирана храна за кучета с подобен проблем. Тезу гранули отново се оказаха не сред любимите му и трябваше да измисляме варианти, в които да го прилъжем да яде. Принс се оправи, но аз не можех да рискувам този проблем да се повтори. Самото усещане на вина, че аз с избора на храна, съм причинила на това беззащитно 4-килограмово същество страдание, бе достатъчно, за да взема решение, че той повече купена от магазин храна, няма да консумира.

В мен бушуваха едновременно чувство за вина, отговорност, яд и непримиримост. Обърнах се за помощ към една дама, чието същество трепти за животните. Не, не е ветерирар, а една смела жена, която е спасила живота на всякакви животинки – птици, котки, таралежи и много, много кучета. Тя е и олицентворение на обичта към животните във всичките й проявления – любов, грижа, защита. Казва се Ани, кръстницата. Споделих й всичко. Просто знаех, че решението за моя Принс не е в лекарствата и специализираната храна. Думите, които промениха всичко, бяха “Какво би направила, ако някой твой близък има подобен проблем… Ще почетеш, ще подбираш продуктите спрямо проблема и ще изготвиш правилната диета. Храната лекува.” Това беше краят на лекарствата, гранулите, консервите, пакетираната храна и проблемите с храненето на Принс. И не на последно място – оттогава насам не е имало случай, в който в паничката да е останала и трохичка от храната му, приготвена с любов и грижа вкъщи.

Положителните ефекти от промяната в храненето са много:

здравословно тегло;
лъскава и гъста козина;
без газове;
енергичност;
отлично фукционираща отделителна система;
без лош дъх;
нестихващ апетит и винаги празна купичка.

Осъзнатата обич и отговорност

Когато ти самият си дете и имаш домашен любимец, някак отговорността и грижите за животинката са по-скоро на думи и обещания. Родителите почти винаги сключват обичайната сделка “Да, добре, ще вземем куче, но да знаеш, че ти ще трябва да се грижиш за него, ти ще трябва да го разхождаш, ще трябва да отделяш от времето си и за него”. Мисля, че и на родителите им е пределно ясно, че в дома ще има още едно дете, за което да се грижат, и първодоговорката с децата е обречена на неуспех. Така беше и с мен, с нас.

Ние със сестра ми дадохме тържественото обещание, че грижите ще са основно наша отговорност. И ще се наложи помощ, но само понякога. Родителите ни бяха онези, които основно се грижеха за нашето куче. От началото до самия край. Естествено, че винаги помагахме и разпределяхме време и отговорности помежду си. Но, опитвайки да се сетя, в онези години притеснявала ли съм се дали ще се прибера навреме, ще стана ли навреме, има ли достатъчно храна за кучето, ще има ли кой да го гледа, ако замина някъде… Не, не съм се притеснявала. Защото винаги имаше кой да го прави вместо мен, а именно – родителите.

Когато аз самата започнах да правя крачки в посока изграждане на свое собствено семейство, една от съвсем нормалните и естествени в главата ми стъпки, беше да си вземем куче. С тогавашния ми приятел в онези години бяхме млади, заедно вече 7 години, сгодена двойка, все още не мислехме за деца, живеехме отделно в нов апаратмент, дните ни бяха изпълнени с безгрижие и мечти. Сякаш имахме префектните условия и беше идеалното време, за да си вземем кученце. За огромно съжаление, така мислех единствено аз. Моят бивш годеник беше твърдо против. Доводи бяха изброени много. Но основният се коренеше в това как така в ремонтиран чисто нов апартамент ще вземем куче, което да разруши всичко. Бях достатъчно голяма да взема решение и да преценя дали ще мога да се грижа за куче, имах вече своя опит и най-вече толкова много го исках… Празнината след загуба на четириног най-добър приятел остава и напомня за себе си при всеки удобен случай. След достатъчно на брой опити от моя страна да го разубедя, така и не успях и в един момент просто се отказах. А, да имам отново кученце, си остана тиха моя мечта.

Докато не се влюбих и не срещнах момчето, което и до ден днешен чува моите мечти и прави всичко по силите си да ги сбъдва. Една по една. Първата се казва Принс. И това е най-смисленият, дълбоко бленуван и изпълнен с много обич, подарък. Той е просто уникален. Вероятно всеки стопанин мисли така за своя домашен любимец, и с основание. Принс е мини шпиц, пропътувал разстоянието от Словения до България с влак, избран като най-кресливия сред братята и сестрите си, зодия Дева, бял с кремаво гръбче и черни като маслинки очи. Тази топчица постави началото на нашето семейство преди 11 години. Оттогава сме си все тримата. Навсякъде 🙂

Когато човек е влюбен, някак бариери няма. Особено в споделяне на най-искрените мечти, колкото и неосъществими да звучат в конкретния момент. Аз не бях изключение. Гледах снимки на мини шпицове, затварях очи, представях си, че гушкам свое собствено и го целупвам по цял ден, и споделях тези си преживявания с момчето до мен. Разликата беше, че той чуваше всичко и мечтаеше заедно с мен, без да издава какво е намислил. Защо мини шпиц – защото е дребна порода и размерите позволяват да мога спокойно да го взимам навсякъде с мен и мога да осигуря необходимите за отглеждането му условия. Поради идеалният си размер щеше да бъде незаменим другар навсякъде – в колата, при пътувания, по магазини и не е необходимо да му бъде осигурено по-голямо пространство и двор, за да може да води пълноценен живот. И нямаше да страда, защото не мога да го взимам на повезето места с мен. Сякаш моето момче бе водило стриктни записки по моите споделени емоции и беше намерил онова същество, което въплъщаваше в себе си всичко онова, за което аз отдавна мечтаех.

Сега денят ми задължително започва с мокро носле, задушаващо тръшване, докато не бъда събудена, много целувки, щастливи танци, песни и още повече любов. Ей това събуждане белязва всеки ден с березервна и безусловна обич. Да, сега имам изграден стриктен режим за разходки, хранене, чистене, прибиране на време и стремеж да дам най-доброто от себе си за топката любов, която зависи изцяло от мен. Не само не бих заменила него, не само не ми тежи, а се стремя да бъда все по-добра в грижите и все по-всеотдайна в любовта и времето си с него. Защото той заслужава и зависи от мен. Именно затова съм изключително внимателна и наблюдателна на неговото поведение, състояние и нужди, за да мога да реагирам при всяко отклонение от нормалното. Едно такова отклонение бе и причината да започна да приготвям неговата храна изцяло сама – домашно приготвено меню, което да е вкусно, балансирано и полезно.

Вярвам, че храната, която му приготвям с много любов, е една от причините Принс да бъде здрав и енергичен и да не спираме да получаваме комплименти, споделяйки възрастта му. Ще продължам да давам най-доброто от себе си и ще полагам грижи, за да може и занапред бъде така.

Предистория на любовта

Здравей! Аз съм Христина и откакто се помня сърцето ми е изпълнено с любов към животните. Първият ми “домашен любимец” бе козичката Цецка, която с огромна радост и гордост разхождах из село по време на летните ми ваканции. В града пък, заедно с моите квартални приятели, опитвахме да чифтосваме охлюви. За информация – нито един не пострада. След като гениалната ни инициатива бе белязана с неуспех, решихме, че трябва да спасяваме бездомни кучета и да си направим квартален приют, в който всяко дете щеше да вложи своя принос в изграждането и поддържането му. Тъкмо бяхме започнали тази спасителна акция и ни хванаха. Бащата на моята приятелка, чийто двор бяхме набелязали за наше убежище, осуети плана ни още на първото прибрано кученце. Вероятно обичта към животните, и в частност кучетата, в голяма степен се корени и на неосъществената ми детска мечта, а именно да следвам ветеринарна медицина. В допълнение, моят съпруг неколкократно ми е казвал, че винаги успявам да намеря красота във всяко клетниче по улицата – независимо дали е мръсно, недоброжелюбно или пък с недъг. Мисля, че най-добре бих могла да опиша тази емоция като поглед през сърцето, а не очите.

Все още нямам четиресет години, но съм в късните си трийсет. Имам по-голяма сестра, с която сме израснали в центъра на София, сред фамилни къщи, алея, трамваи и много, много съседски деца. С нея много мечтаехме да имаме куче, но все не успявахме да убедим и двамата си родители. Майка ни, израснала в среда без каквито и да е животни, изпитваше панически ужас, ако някое куче, независимо малко или голямо, се доближеше до нея. Камо ли да я подуши или пък да допре мокро носле и да я близне.

Докато един ден баща ми, пазейки в пълна тайна, донесе едно пухено кутре. В квартала почти всяка къща си имаше куче, и лайката на един съсед се очакваше да стане майка всеки момент. Без да споделя с нас, баща ми се бе договорил да вземе едно от нейните бебета, което да стане най-новия член на нашето семейство. И така, най-неочаквано получихме най-чаканият и бленуван подарък – западносибирска лайка, която кръстихме Кери.

Кери беше невероятно кученце. Умна, красива, предана, игрива, но и много своенравна – каквото си наумеше, нямаше сила на земята, която може да я спре. Тя успя да превърне майка ми от страхлива, изпитваща неконтролируем и панически ужас жена, до безгранично грижовна и обичаща майка на три дъщери, едната от които на четири крачета. Понякога искрено се забавлявах да виждам как една топка косми върти игриво опашка и се опитва да се докосне до майка ми с една единствена цел – да я близне по крака. А от другата страна срещах погледа на една ужасена дама, която, в стремежа си да избяга от топката косми, се опитваше да се качи на някой стол.

Е, през своя 15-годишен живот, Кери сътвори доста красиви неща, налагащи почти основен ремонт. През изкопано дюшеме, което трябваше да бъде изкъртено и заменено с плочки. Изядена стена, докато просто си лежи, та до издълбан до пантите дървен шкаф. Двете със сестра ми бяхме все още ученички, когато се присъединихме към групата на “кучкарите от квартала”. Няма да си кривя душата, грижите основно падаха върху родителите ни. Ние по детски приемахме отговорността, която трябваше да носим. А само колко пъти Кери е била наша спасителка в трудни моменти. Сестра ми беше кандитат-судентка, и, след целодневно четене по анатомия и биология , Кери я извеждаше на дълга разходка по алеята, докъдето свършваше тя. Това беше тяхното време – едната гордо крачеше и се перчеша с навитата си опашка, другата изчистваше главата си от прочетеното по конспектите. Знам, че тези разходки помогнаха много на сестра ми да влезе специалността, която искаше. За мен пък Кери беше най-добър приятел. В онези тийнеджърски години, когато често се карахме с моите приятелки от квартала, Кери винаги беше до мен, а аз й разказвах ли разказвах. За любовите, приятелството, училището, за мечтите. Тя никога не отвърна глава, никога не показа отегчение и досада. Напротив, гледаше с огромните си кехлибарени очи и чакаше да приключа своя разказ, за да се сгуши в мен, да ме целуне и сякаш да каже, че всичко ще бъде наред.

Историите с нея са толкова много, но най-важният, предаден от Кери, урок е че ме научи на любов, показа ми какво е безусловна обич и вярно приятелство. Прощаваше ми винаги. Всеки път, когато не се прибирах навреме, пътувах за повече от ден или пък просто не бях в настроение да й обърна достатъчно внимание и да си поговорим, както само ние двете можехме.

Аз станах студентка, работех, пътувах за очни, за изпити, а тя винаги ме чакаше вкъщи. Признаците на старостта вече се отразяваха по кафявата й муцунка и белите косъмчета ставаха все повече. Освен побеляващата й украска започна и да ходи по-бавно. Видимо започна да забавя темпото. Бяха ни казали, че като последно кутре от котилото, поколение ще има трудно. Не е като да не се опитахме. Намерихме няколко наистина забележителни кандидати, но природата и нрава й бяха решили друго. Тя никога не бе посягала на член от семейството ни, до момента в който баща ми не подходи по-настоятелно с един красив мъжкар. И тя показа, че е кралицата и решенията ги взима сама. Наистина поколение не успя да създаде. Обясниха ни, че това е причината за заболяването й, от което страдат женските кучета, които не са станали майки. Започна да не може да слиза и да се качва сама по стълбите, затова се налагаше да я пренасяме на ръце. Освен, че й беше трудно, видимо започваше да изпитва и болка. Заедно с нея болеше ни и нас. Ушите вече не се изправяха, а бяха присвити, както когато беше направила беля. Само че сега беля нямаше.

Няма да забравя деня, в който баща ми се обади по телефона, че е се е сбогувал с Кери и когато аз отново се прибера, този път тя няма да ме чака, няма да ме посрещне на вратата. Беше красив есенен ден, аз бях на очни занятия в Свищов и вървях по главната улица на града със своите състуденти. Няма да забравя думите и пронизващата болка по телефона. Беше ясно, че друго куче този дом няма да има. Никой никога така и не посмя да повдигне темата за домашен любимец. Въпреки празнотата и болезнената липса.

Ще се срещнем отвъд моста край дъгата, приятелко моя!