Здравей! Аз съм Христина и откакто се помня сърцето ми е изпълнено с любов към животните. Първият ми “домашен любимец” бе козичката Цецка, която с огромна радост и гордост разхождах из село по време на летните ми ваканции. В града пък, заедно с моите квартални приятели, опитвахме да чифтосваме охлюви. Нито един не пострада. След като инициативата бе белязана с неуспех, решихме, че трябва да спасяваме бездомни кучета. Тъкмо бяхме започнали тази спасителна акция и ни хванаха. Бащата на моята приятелка, чийто двор бяхме набелязали за наше убежище, осуети плана ни още на първото прибрано кученце. Вероятно обичта към животните, и в частност кучетата, в голяма степен се корени и на неосъществената ми детска мечта, а именно да следвам ветеринарна медицина. В допълнение, моят партньор неколкократно ми е казвал, че винаги намирам красота във всяко клетниче по улицата – независимо дали е мръсно, озлобено или пък ранено.
Все още нямам четиресет години, но съм в късните си трийсет. Имам по-голяма сестра, с която сме израснали в центъра на София, сред фамилни къщи, алея, трамваи и много, много съседски деца. С нея много мечтаехме да имаме куче, но все не успявахме да убедим и двамата си родители. Майка ни, израснала в среда без каквито и да е животни (коренячка софиянка) изпитваше панически ужас, ако някое куче, независимо малко или голямо, се доближеше до нея. Камо ли да я подуши, недай си Боже да допре мокро носле и да я близне. Докато един ден баща ми, без да казва, ни донесе едно кученце. Съседско куче бе станала майка и баща ми се бе договорил да вземе едно от нейните бебета, за да стане новия член на нашето семейство. И така, най-неочаквано получихме най-чаканият и бленуван подарък – западносибирска лайка, която кръстихме Кери.
Кери беше невероятно кученце. Умна, красива, предана, игрива, но и много своенравна – каквото си наумеше, нямаше сила на земята, която може да я спре. Тя успя да превърне майка ми от страхлива, изпитваща неконтролируем и панически ужас жена, до безгранично грижовна и обичаща майка на три дъщери, едната от които на четири крачета. Понякога искрено се забавлявах да виждам как една топка косми върти игриво опашка и се опитва да докопа майка ми с една единствена цел – да я близне по крака. А от другата страна срещах погледа на една ужасена дама, която, в стремежа си да избяга от топката косми, се опитваше да се качи на някой стол.
Е, през своя 15-годишен живот, Кери сътвори доста красиви неща, налагащи почти основен ремонт. През изкопано дюшеме, което трябваше да бъде изкъртено и заменено с плочки. Изядена стена, докато просто си лежи, та до издълбан до пантите дървен шкаф. Двете със сестра ми бяхме все още ученички, когато се присъединихме към групата на “кучкарите от Руски паметник”. Няма да си кривя душата, грижите основно падаха върху родителите ни. Ние, все още деца, по детски приемахме отговорността, която трябваше да носим. А колко пъти Кери е била наша спасителка. Сестра ми беше кандитат-судентка, и след целодневно четене по анатомия и биология на човешкия организъм, Кери я извеждаше на дълга разходка по алеята, докъдето свършваше тя. Това беше тяхното време – едната гордо крачеше и се перчеша с навитата си опашка, другата изчистваше главата си от прочетеното по конспектите. Знам, че тези разходки помогнаха много на сестра ми да влезе специалността, която искаше. За мен Кери беше най-добър приятел. В онези тийнеджърски години, когато често се карахме с моите приятелки от квартала, Кери винаги беше до мен, а аз й разказвах ли разказвах. За любовите, за приятелсвтото, за училището, за мечтите. Тя никога не отвърна глава, никога не показа отегчение и досада. Напротив, гледаше с огромните си кехлибарени очи и чакаше да приключа своя разказ, за да се сгуши в мен, да ме целуне и сякаш да каже, че всичко ще бъде наред и това ще мине.
Историите с нея са много и бяхме двете в моите най-чисти и първи осъзнати години. Тя ме научи на любов, показа ми какво е безусловна обич, вярно приятелство. Прощаваше ми винаги. Всеки път, когато не се прибирах навреме, пътувах за повече от ден или пък просто не бях в настроение да й обърна достатъчно внимание и да си поговорим, както само ние двете можехме.
Аз станах студентка, работех, пътувах за очни, за изпити, а тя винаги ме чакаше вкъщи. Признаците на старостта вече се отразяваха по кафявата й муцунка и белите косъмчета ставаха все повече. Освен побеляващата й украска започна и да ходи по-бавно. Видимо започна да забавя темпото. Бяха ни казали, че като последно кутре от котилото, поколение ще има трудно. Не е като да не се опитахме. Намерихме няколко наистина забележителни кандидати, но природата и нрава й бяха решили друго. Тя никога не бе посягала на член от семейството ни, до момента в който баща ми не подходи по-настоятелно с един красив мъжкар. И тя показа, че е кралицата и решенията ги взима сама. Наистина поколение не успя да създаде. Обясниха ни, че това е причината за онкологичното й заболяване, от което страдат женските кучета, които не са станали майки. Започна да не може да слиза и да се качва сама по стълбите, затова я пренасяхме на ръце. Освен, че й беше трудно, видимо започваше да изпитва и болка. Заедно с нея болеше ни и нас. Ушите вече не се изправяха, а бяха присвити, както когато беше направила беля. Само че сега беля нямаше.
Няма да забравя деня, в който баща ми се обади по телефона, че е се е сбогувал с Кери и когато аз отново се прибера, тзои път тя няма да ме чака, няма да ме посрещне на вратата. Беше красив есенен ден, аз бях на очни занятия в Свищов и вървях по главната улица на града със своите състуденти. Няма да забравя думите и пронизващата болка по телефона. Беше ясно, че друго куче този дом няма да има. Никой никога така и не посмя да повдигне темата за домашен любимец. Въпреки празнотата и болезнената липса.
Ще се срещнем отвъд моста край дъгата, приятелко моя!
В кухнята на Принс 