Когато ти самият си дете и имаш домашен любимец, някак отговорността и грижите за животинката са по-скоро на думи и обещания. Родителите почти винаги сключват обичайната сделка “Да, добре, ще вземем куче, но да знаеш, че ти ще трябва да се грижиш за него, ти ще трябва да го разхождаш, ще трябва да отделяш от времето си и за него”. Мисля, че и на родителите им е пределно ясно, че в дома ще има още едно дете, за което да се грижат, и първодоговорката с децата е обречена на неуспех. Така беше и с мен, с нас.
Ние със сестра ми дадохме тържественото обещание, че грижите ще са основно наша отговорност. И ще се наложи помощ, но само понякога. Родителите ни бяха онези, които основно се грижеха за нашето куче. От началото до самия край. Естествено, че винаги помагахме и разпределяхме време и отговорности помежду си. Но, опитвайки да се сетя, в онези години притеснявала ли съм се дали ще се прибера навреме, ще стана ли навреме, има ли достатъчно храна за кучето, ще има ли кой да го гледа, ако замина някъде… Не, не съм се притеснявала. Защото винаги имаше кой да го прави вместо мен, а именно – родителите.
Когато аз самата започнах да правя крачки в посока изграждане на свое собствено семейство, една от съвсем нормалните и естествени в главата ми стъпки, беше да си вземем куче. С тогавашния ми приятел в онези години бяхме млади, заедно вече 7 години, сгодена двойка, все още не мислехме за деца, живеехме отделно в нов апаратмент, дните ни бяха изпълнени с безгрижие и мечти. Сякаш имахме префектните условия и беше идеалното време, за да си вземем кученце. За огромно съжаление, така мислех единствено аз. Моят бивш годеник беше твърдо против. Доводи бяха изброени много. Но основният се коренеше в това как така в ремонтиран чисто нов апартамент ще вземем куче, което да разруши всичко. Бях достатъчно голяма да взема решение и да преценя дали ще мога да се грижа за куче, имах вече своя опит и най-вече толкова много го исках… Празнината след загуба на четириног най-добър приятел остава и напомня за себе си при всеки удобен случай. След достатъчно на брой опити от моя страна да го разубедя, така и не успях и в един момент просто се отказах. А, да имам отново кученце, си остана тиха моя мечта.
Докато не се влюбих и не срещнах момчето, което и до ден днешен чува моите мечти и прави всичко по силите си да ги сбъдва. Една по една. Първата се казва Принс. И това е най-смисленият, дълбоко бленуван и изпълнен с много обич, подарък. Той е просто уникален. Вероятно всеки стопанин мисли така за своя домашен любимец, и с основание. Принс е мини шпиц, пропътувал разстоянието от Словения до България с влак, избран като най-кресливия сред братята и сестрите си, зодия Дева, бял с кремаво гръбче и черни като маслинки очи. Тази топчица постави началото на нашето семейство преди 11 години. Оттогава сме си все тримата. Навсякъде 🙂
Когато човек е влюбен, някак бариери няма. Особено в споделяне на най-искрените мечти, колкото и неосъществими да звучат в конкретния момент. Аз не бях изключение. Гледах снимки на мини шпицове, затварях очи, представях си, че гушкам свое собствено и го целупвам по цял ден, и споделях тези си преживявания с момчето до мен. Разликата беше, че той чуваше всичко и мечтаеше заедно с мен, без да издава какво е намислил. Защо мини шпиц – защото е дребна порода и размерите позволяват да мога спокойно да го взимам навсякъде с мен и мога да осигуря необходимите за отглеждането му условия. Поради идеалният си размер щеше да бъде незаменим другар навсякъде – в колата, при пътувания, по магазини и не е необходимо да му бъде осигурено по-голямо пространство и двор, за да може да води пълноценен живот. И нямаше да страда, защото не мога да го взимам на повезето места с мен. Сякаш моето момче бе водило стриктни записки по моите споделени емоции и беше намерил онова същество, което въплъщаваше в себе си всичко онова, за което аз отдавна мечтаех.
Сега денят ми задължително започва с мокро носле, задушаващо тръшване, докато не бъда събудена, много целувки, щастливи танци, песни и още повече любов. Ей това събуждане белязва всеки ден с березервна и безусловна обич. Да, сега имам изграден стриктен режим за разходки, хранене, чистене, прибиране на време и стремеж да дам най-доброто от себе си за топката любов, която зависи изцяло от мен. Не само не бих заменила него, не само не ми тежи, а се стремя да бъда все по-добра в грижите и все по-всеотдайна в любовта и времето си с него. Защото той заслужава и зависи от мен. Именно затова съм изключително внимателна и наблюдателна на неговото поведение, състояние и нужди, за да мога да реагирам при всяко отклонение от нормалното. Едно такова отклонение бе и причината да започна да приготвям неговата храна изцяло сама – домашно приготвено меню, което да е вкусно, балансирано и полезно.
Вярвам, че храната, която му приготвям с много любов, е една от причините Принс да бъде здрав и енергичен и да не спираме да получаваме комплименти, споделяйки възрастта му. Ще продължам да давам най-доброто от себе си и ще полагам грижи, за да може и занапред бъде така.
В кухнята на Принс 